Нека и аз да разкажа моята история.
От октомври 2008 имам книжка. Както е било при повечето от вас и аз поех семейната кола - една симпатична немска ръждавейка, в цвят бордо, с перфектен двигател, но с лош външен вид (ужасен по мое мнение). Разбира се ОПЕЛ, Опел Вектра 92 год, 1.8.
Нея специално я имаме от 2002, докараха ни я на ход от Германия. Тогава бях на 12, нищо не разбиращо дете, което започва да се вози в кола. Беше толкова лъсната, че в моите очи приличаше на БМВ - тогавашният ми идеал за кола, който по-късно се замени с настоящия ми такъв.
Както и всяка друга Вектра А и нашата не бе пощадена от лошата приятелка ръждата. То не бе заваряване на гърнето, то не бе правене на вежди. Докато в един слънчев ден не стана така, че хубавата кола остана на 3 амортисьора. Аз също не я щадях, но нямах намерение да я махам, защото знаете, пустите сантименти.
Докато един ден тръгнах да гледам коли из автокъщите във Варна. Напълно случайно, импулсивно решение от моя страна. Бях тръгнала да разглеждам главно Форд Пума и Опел Тигра - временно решение за замяна на Вектрата и в същото време да разбера усещането да караш нещо по-така. Къща след къща, отваряне на кола след кола. Гледки познати - ужасно състояние на автомобилите, буквално нямаха съединител някои, други пък с дефекти много, трети вътре купето беше надупчено цялото като сирене, продавача ти казва "перфектна е", но самата кола казва "не струвам". Изобщо трагедия. Отказах се да обикалям всичките къщи. В крйна сметка аз само си обикалях, ей така, информативно. Имах желание и сили да видя най много още 3 салона и дотам. И да, точно тогава, когато се бях отказала, влязох в последния, който ми даде онова, което явно съм търсила, или то ме е търсило, не знам.
Една сребриста РД2, която в крайна сметка ми грабна моментално погледа и как няма. Дотогава я знаех само по форма. Не харесвах марката Хюндай, или по-точно не бях фен, нито съм се интересувала някога. Много мои познати, които разбират от коли винаги са карали Киа, Хонда, Хюндай, но мен лично не ми е правило голямо впечатление. Интересното е при мен, че учебната ми кола беше Хюндай. Да, един симпатичен, но все пак старичък Хюндай Пони.
И така, когато влязох в това нещо, първо ми стана супер странно. Вътре интериора ме завладя много, седалките, прозорците, волана, скоростния лост. Уникално.Тази кола няма нищо общо с коя да е друга, поне за мен. Не знам какво точно стана тогава, но беше наистина бързо. Не можех да осъзная в какъв кратък миг всъщност се случва. Кога съм се обадила на майка ми, кога съм отишла да я взема, как съм я убедила да я вземем и как съм убедила баща ми, който не беше дори в БГ. Но е факт. И сега си имам една наистина любима кола, която не бих заменила за нищо друго. А Вектрата след седмица намери новия си собственик, а в момента се разхожда в Румъния , управлявана от друг.
Та всяка кола си има съдба, както и всеки човек си има своя. Радвам се, че моята съдба и тази на Хю се срещнаха.
